Харесвам приказките, колкото и нереалистични и наивни да изглеждат. В тях всичко е лесно, предвидимо, дори леко скучно. Грозното пате магически става красив лебед, играчките оживяват след полунощ, а с помощта на магическа отвара злото момиче принуждава принцът да се влюби в него. Напоследък се чувствам сякаш и аз съм попаднала в някаква подобна история, само че гротеска, неправдоподобна и не точно приказка, по-скоро мит.
Промяната е неизбежна. Промъква се в живота ти и го преобръща с краката нагоре. И ето на, сега всичко е различно. Понякога ми се иска да връщах времето назад. Иска ми се Нико да не се беше блъснал и все още да слушах оплакванията на сестра ми, че закъснява с 20 минути. Най-вече ми се иска да получа своя щастлив край. Навсякъде хората са заедно , навсякъде е шумно , суетно и лицемерно, разбира се . Имам гадното чувство , че не принадлежа там. Докато се разхождах днес с леля из града и си мислех колко ми е горещо ми беше някак приятно. Аз съм мазохист и ми хареса да предизвикам себе си, а после като се прибрах в нас си мислех само колко е удобен диванът и колко е прохладно в нас. Изглежда не оценяваме нещата, които имаме или пък докато ги нямаме ги надценяваме. Скоро си спомних, че дивана всъщност боде, а в нас не е прохладно, а задушно. Интересно е как различните преживявания влияят върху погледа ни относно едни и същи неща по различни начини. Един специален човек ми каза някога, че сме живели различни животи и имаме разминаващи се виждания. Предполагам е така. В моя свят все още е приемливо да отговаряш на чуждите съобщения или поне да разкараш човека, учтиво.. или пък не. Всеки заслужава своята промяна в крайна сметка.
Усещанията и сетивата ми са размити. Не съм сигурна, че преценката ми е вярна. Завиждам на пътуванията и купоните, които братовчедка ми има. Днес докато бяхме на кафе с нея разбрах колко страхотен човек е и колко малко познаваме близките до нас хора. Това е гадно. Дори неправилно. После докато се разхождахме със сестра ми, заговорихме за връзките и как се създават и къде въобще може да намериш момчето/момичето за теб. В дискотеките стават готини запознанства, но те са преходни, все по-малко хора общуват и остава Интернет. Заместител е на всичко. Дразнещо е . В свят , където населението е 3 пъти повече от преди, започвам да се запитвам защо любовта се е превърнала в изчезващ вид?
Намирам време за всичко сега. Хубаво е че е лято, само жалко, че фестивалът свърши. Малко или много, сякаш градът се опразни или просто така изглежда , когато важните за теб хора ги няма. Прибрах се , взех душ и се замислих (разбира се) колко малко ми трябва да съм щастлива понякога. Днес като цяло беше приятен ден. Разходки, кафе, забавления, нови слънчеви очила (най-сетне !) . Вечерта обаче се провали…. Не бива да се оставям такива дребни неща да ми развалят настроението и не го правя. Учудвам се , че не съм разбита или тъжна. Искам само да знам. Омръзна ми от въпроси , но се радвам, че поне ми се върна вдъхновението да пиша. Не мога да разбера какво допринесе за това. Може би твърде много желая промяната или твърде много я ненавиждам. Искам нещо ново, но искам да запазя и частица от стария мит. Поне онази част, която никога не е напускала сърцето ми.
Не спирам да се изненадвам как едновременно можеш да искаш един човек и да не го искаш, колко променливи и противоречиви мнения се смесват. Понякога в една история можеш да бъдеш и двете: и добрата героиня и главния антагонист. Понякога искаш митът да продължи, не зависимо колко лъжлив е, каква заблуда се крие зад историята и същевременно можеш да желаеш да оставиш драмите настрани и да се насладиш на доброто старо ежедневие. Никога не бих оставила живота си отново, не бих пренебрегнала личните си нужди, но ако най-голямата от тях изисква от теб пълно отдаване, което не си готов да осъществиш, какво се предполага, че трябва да направиш? Да предадеш другия или да предадеш себе си? Не би трябвало да се стига до избор, но често се налага. Ако любовта е изчезваш вид, то аз съм богата и вероятно подсъдима за всичката обич, която имам. Животът не е бил щедър, но знам, че ние определяме хода му. Приятелите, сестра ми и другите специални хора не ме оставят да забравя красотата на това да си човек. И все пак, като такъв, и аз понякога съм сама/самотна .
Искам отговори, но те са ми ненужни , защото истината не би променила нищо. Чувала съм да казват, че вечер е най-добре да си повтаряш онова, което би ти помогнало да заспиш . Истината е , че светът е объркано място, но понякога единственото , от което се нуждаеш, е някой, които да сподели тъмнината в деня ти с теб. В моя мит, краят е все още неясен. Решения се вземат от всички участници, всеки се стреми да открие верния отговор. Иска ми се да забрави мисленето за малко и просто да приеме фактите, че така никoй не печели. Може би от време на време е добре да изключиш мозъка и да слушаш сърцето. Да се концентрираш върху това, че имаш нужда от някого всяка секунда, че имаш чувства към него, че мислиш за него, дори когато си на работа. Моята приказка може би е към своя завършек, а аз дори не знам. Явно ние сме създадени да мълчим, но както скоро прочетох:
Има мълчание от велика ненавист
и мълчание от велика любов
И мълчание на дълбок душевен покой ,
И мълчанието на приятелството
преродило се в дълбока ненавист…
Не ми се иска да знам кое е твоето, не променя нищо. Не ти се иска да знаеш какво е в мен, не променя нищо. Няма по-велико нещо от живота и точно с него всички сме останали и с път напред. От време на време поспираме, поглеждаме встрани, оценяваме гледката и понякога решаваме да сменим посоката. Странно е така, но е красиво. Разбирам колко силна и наивна съм . И се радвам, че е така, иначе не бих могла да вярвам в тези приказки, митове, дори в любовта. А тя, тя е неизчерпаема в мен, неутолима, неизмерима. Тя никога не се променя, дори сега .. in this mystery land, called “change”
