Mando Diao live at Sticky Fingers, Göteborg, 7th October 2006

Никога не съм била фен на жегите, но това лято се изненадах и от себе си .. по цял ден си мисля само: “ Ах…лятооооооооо (happy) (сън) “.  Започвам да разбирам как , когато човек вярва, няма затворени врати пред неговите възможности. Красотата е навсякъде. Моят август си остава свързан с прекрасно начало, много роднински срещи и една страхотна песен. Безспорно песента на моята ваканция. Mando Diao-Dance with somebody… не знам кое ме кефи повече: свежият ритъм, готиният текст или сладкият вокалист на групата . Всеки път щом я чуя , започвам да се раздвижвам и без да се усещам, си я запявам. Просто ми е като наркотик. Ама от хубавите. От типа на любовта, но без излишната драма накрая. Не мога да не си призная, че нямаше как тази песен да не се превърне в моята фаворитка. С обхваналото ме напоследък ужасно позитивно настроение, че да не кажа и прекалено, съм заразила вероятно целия квартал (не че има нещо лошо). Винаги съм си падала по баладите , но тази песен е най-подходящата за сезона. Е , все още от време на време , като си цъкам из телефона, се спирам на някои песнички на Daughtry, Shinedown и Tegan and Sara, но смело заявявам, че съм нов човек с нов музикален вкус. Харесва ми да гледам на себе си като на млечен шейк с киви в момента-освежаваща и цветна , отколкото като на айс кола-студена и калорична. Е , за всички, които стават сутрин и могат да си кажат, че животът им е дал повече, отколкото биха мечтали, поздравления. А за останалите, ще кажа, че ключът към щастието се крие в 3 прости стъпки: нещо да вършиш, нещо да обичаш и нещо , за което мечтаеш или се надяваш. Благодаря на прекрасните хора в живота ми и на онези, които са извън него, че са ме пощадили от своя песимизъм. Така си се харесвам повече.  :P

Ние се раждаме в светлина, от самото Слънце, и служим на вечните, неразрушими вселенски закони. Ние пазим тайните на съществуването и съществуваме, за да научим още тайни. Такава роля някога ни е била отредена. По времето на Голямото Възраждане, когато Вселената отново разцъфна за живот със своите нови галактики, измерения и светове, всекиму бе поверена дарба-проклятие. На народа на Слепите-да предсказват, но да не виждат; на безредните-да доставят необходимото количество ред или хаос, но да не могат да познаят хармонията; на летящите-да разнасят знанието измежду всички народи, но да не открият нищо за себе си и на нас-блуждаещите-да обикаляме световете, да живеем като видовете, с които най-много се различаваме, и да научаваме по една велика тайна, една загадка, с която да си осигурим обратния път към началото ни, пътя си към Озарис.

Почти очаквах последната си смърт. Изживяването никога не ми е харесвало. Прилича на това да покажат най-съкровените ти тайни пред всички, да разкрият дебрите на ума ти. В началото сякаш те притегля особено голяма сила, която те откъсва от формата ти и те връща в състоянието, в което всички ние се раждахме: светлина-чиста, блестяща енергия, без цвят, форма и облик, рееща сред междупланетното вещество.

След смъртта идва началото. Намираш нова форма и вид, в който да се приютиш и започваш търсеното на ценния урок, който ти е отредено да научиш в този живот. Но аз вече бях изживяла това..седем пъти. Била съм всеки един от останалите Велики народи, които се грижат за Вселената и на които е поверена задачата да осигурят нейното вечно съществуване. Това бяха народите на слепите, безредните, летящите, апостолите, черните, безсловесните и чакащите. Апостолите бяха народът на вестителите-те знаят всичко, но са обречени да казват само колкото е необходимо; черните имат за задача да следят изчезванията, но често изчезваха и самите те; безсловесните бяха мислителите-те бяха надарени с ум, който прониква във всяка мистерия, но бе податлив на всяка мания и чакащите бяха народът на повелите-те знаеха къде се намира всяко нещо, но нямаха право да се виждат един другиму.

Била съм всяко едно от тези същества. Опознах ги, но никога не обикнах същността им. Това е проклятието на блуждаещите -докрай остават такива-търсещи. Не могат да почувстват, че принадлежат някъде,  защото не могат да обичат. Да си блуждаещ, означава да приемаш лика на някой друг,но да не бъдеш него.

Усетих, че умирането беше към своя край. Скоро щях да науча мистерията и да се завърна към своя светлинен дом-прекрасния, огнен Озарис. Всичко бе толкова ясно и познато. Предчувствах нови сили да ме изпълват, предвкусвах нов живот да ме тегли към себе си. Но как бе възможно това? Аз трябваше да приключа пътуването си, да се слея с прародителя си и да се зарея сред останалите мои родственици, превърнали се в постоянни звезди на небосклона. Вместо това усещах познатия порив на приближаващо начало, както когато се възраждах за пореден нов живот. Не, това бе невъзможно. Аз бях изминала своите седем пътя, научила своите загадки, познала уроците си. Време беше да си отида. И все пак нещото ме дърпаше към себе си.

Новият ми образ ме теглеше. Светлината ми изчезна и вместо Озарис, аз отворих очи от новото си тяло и видях неочакваното-бях се преродила, но не в някои от Великите народи. Не бях служител на Вселената, както досега, не бях чиста енергия с дарба и проклятие. Имах тяло, имах клепачи, пръсти, ръце, устни, чувах странен туптящ шум-имах сърце. Без съмнение-аз бях човек.

Човек? Аз бях човек? Как бе възможно това? Никога през цялото си съществуване не бях чувала някой да се е снишил дотолкова. Хората не бяха сред осемте Велики народа, те нямаха дарби, нямаха висша цел за Вселената. Те живееха отритнати от останалите, бяха изолирани още преди милиони години. Легендите за тях се носеха сред галактиките, но никoй не смееше да ги посети, защото всеки знаеше за тях. Те не бяха достойни, заслужаваха изолацията си. Преданието казваше, че именно хората със своята глупост и желание да имат и знаят всичко бяха довели до първия край на Вселената ни. Те бяха насилствени същества, по-низши, по-слабоумни, по-непроницателни и слепи за света около тях. Живееха с илюзията, че са единствени, а всъщност бяха незначителна прашинка. И сега аз бях част от техния нищожен, малък и заблуден свят. Не можех да повярвам. Опитах се да се свържа с побратимите си, другите блуждаещи. Бе достатъчно да повикам името на някои от тях, за да получа контакт с всички.Концентрирах се и го повиках:

-Ореон-изрекох,но нищо не стана.-Ореон-повторих отново, и пак нищо.

Повтарях името отново и отново, милиарди трилиони пъти със скорост неизмеримо бърза, но нищо. Никoй не ме чуваше, бях сама. Това е. Явно няма никога да открия своя мир, да намеря Озарис. Отпуснах се в празната обвивка, представляваща мое тяло. Беше странно и тясно. Спуснах се в крайниците, слях се с кръвта, запрепусках из мозъка. Намерих сърцето и го обвих нежно. Беше уютно и приятно и плашещо. Отворих очи. Други от вида ме гледаха отблизо и изричаха несвързани думи, прилични на брътвеж. Опитах се да говоря, ала издадох само пронизителен пищящ звук. Аз ли бях това? Не можех да повярвам. Погледнах нагоре.  Над мен се въртяха планетите, но не така, както ги познавах. Това не бяха ослепителните кълба от газове и скални материали, между Марс и Юпитер не стоеше астероидният пояс, нито бяха обградени от кръг комети, както е в истинската Слънчева система. Това бяха само картинки. С всяка минута все повече намразвах новия си живот. Не исках, не можех да свикна. Усещах тялото си странно безполезно и ограничаващо. Трябваше да направя нещо, за да се освободя. Исках отново да се рея.

Знаех още от преди, че блуждаещите нямат право да избират своите животи , но бях чувала за същества, които са успели да унищожат своя нов приемник и да се върнат към първоначалната си форма. Досега дори не се бях замисляла да го направя, защото във Вселената всеки живот бе свещен и отнемането му се наказваше, но с всеки изминал час се убеждавах , че бих изтърпяла всякакво наказание, стига да се махна оттук и да имам шанса да се рея отново из космическия прах. Съставих план. Щом ме оставеха сама, щях да го изпълня.

Това обаче се оказа по-трудно, отколкото бях смятала. Хората се движеха винаги на групи и рядко ме изпускаха от поглед. За разлика от нас, те не обичаха самотата, плашеха се от нея като звезда от черна дупка. Все пак, няколко дни по-късно получих своя шанс. Стаята ми бе празна. Изправих се и за пръв път имах шанс да я огледам. Бе боядисана в зелено, с правоъгълници по стените, нашарени със странни цветни картинки. По пода се търкаляха разни предмети, изглеждащи пухкави и удобни-прииска ми се да ги хвана. Явно това бе реакция на новото ми тяло. Бях затворена в странно място с решетки, а зад ме се процеждаше слънчева светлина през малки отвори. Не беше облика на Слънцето, с който бях свикнала, но се радвах, че го виждам. Огледах се за средство, което да помогне-нямаше такова.

Поех си въздух и обвих ръце около вратлето си, опитах да стисна колкото сила имам, но новото тяло бе слабо, ръцете къси,а силата-недостатъчна. Пробвах да спра сърцето си. Обвивах се около него в тялото и търсех начин да го докосна,  но то бе защитено от невидима сила. Смятах да скоча извън ограждението си, но в този момент влязоха двама души, засмяха ми се и ме бутнаха обратно, развеселени. Опитите ми да отнема живота си и да се върна да понеса наказанието си в естествената си форма бяха провалени. Опитах всичко, което знаех. Трилион пъти виках името на Ореон, но не помогна. Земята явно бе моето наказание, личният ми ад, отплата за предишни грешки. Този свят не ми харесваше. Хората бяха странни-те говореха малко и предимно безсмислени неща. Бяха смешни с високите си стойки и странни носове. Гледаха ме сякаш съм чуплива, сякаш им принадлежа.

Единият от хората ме взе на ръце-усещането бе неприятно, прекалено горещо, сякаш между телата се обменяше електричество. Тя-Лора-както другият я нарече, ме занесе и ме постави върху нещо, което носеше името стол. Извади цветни неща, направени от странна материя, и започна да ги слага по мен. Едното приличаше на полусфера с вързанки отдолу в бледозелен цвят. След като приключи, тя ме занесе в другия край на стаята пред нещо, по-странно от всичко останало. Стоях пред голям висок предмет, но виждах не друго, а себе си. Оттам ме гледаше малко човече с руса коса, стърчаща под зеленикава шапка и бежова рокличка, с изумителни очи в нюанс на нагорещеното Слънце, които в краищата си придобиваха цвета на скалите на Марс. Вдигнах малката си ръка и се протегнах към отражението, към себе си. За пръв път от всичките си животи можех да видя формата си освен в очите на останалите от вида. Беше пленително. Едно нещо, което определено ми хареса в човешкия свят.

Същия ден за пръв път видях Земята-прокажената планета, както някои мои родственици я наричаха. Не можех да се движа сама, което бе ограничаващо и в голяма степен дразнещо и  бях бутана в нещо като количка от същата жена, която ме облече в малката зелена стая. На пръв поглед човешкият свят ми се стори поразителен. Той бе много по-различен от моето предишно местообитание, но бе по-красив. Хората живееха във високи сгради, издигнати от различни скални материали. Имаха пътища, по които вървяха така наречените коли, чрез които увеличава скоростта на придвижването си.

Докато се движехме, погледът ми бе уловен от нещо в небето. То приличаше на огромна огнена сфера в избледняло жълто и затопляше приятно въздуха. Не бях свикнала да гледам слънцето така, но въпреки това то бе красиво. Опитах се да го следя с поглед, но слабите ми очи не бяха пригодени за неговата красота и трябваше да ги отместя към друга гледка.

Проследих с поглед мястото: всичко бе зелено и миришеше свежо и приятно. Навсякъде имаше хора, но те не представляваха интерес за мен. Небето бе кристално синьо, а ние стъпвахме по твърда почва с цвета на Юпитер. Щом се придвижихме още малко, бях оставена на земята. За пръв път ми се отдаваше шанс да направя нещо сама. Опитах да направя крачка, но вместо това се олюлях и паднах. Всички около мен се засмяха и усетих в стомаха си приятно гъделичкащо чувство, исках и аз да се засмея.

През този ден опознах човешкия народ повече, отколкото в предишните си седем живота накуп. Разбрах, че хората живеят кратко-най-много 80-90 години и това ме натъжи, защото ние живеехме поне по петнадесетхиляди години. Хората бяха грижовни. Те обичаха своята среда и я пазеха. За разлика от великите народи, те явно ценяха своя дом. Навсякъде имаше плакати с надпис: “Пазете околната среда!”.

Този ден се случи и още нещо странно. Жената, която бях видяла преди, ме беше оставила на мека зелена трева и аз с любопитство разглеждах мнoгoто растителни и животински видове наоколо. Те бяха навсякъде. Малки паяци плетяха мрежите си около корените на дърветата, а в клоните им разноцветни птички пееха пойни песни, от които умът ми се замъгляваше. Тогава при мен дойде друго малко човече, облечено в сини дрешки, с кафява косичка и толкова сини очи, че ми напомниха за божествената гледка към Нептун , когато слънцето го дарява с първите си лъчи.

Малкото дете седна до мен и погледна в златните ми очи, сега с нюанса на Слънцето, гледано от това малко късче от Земята. Усетих топлина да се разлива в мен, енергия да засилва моята собствена. Детето протегна малка ръчичка и тласкана от непознат порив и аз протегнах своята. Те се допряха и пасваха перфектно, сякаш създадени да останат така. Не знаех какво ме накара да го направя, но в този момент се примирих със съдбата си. Между телата ни премина електричество, то проникна в костите ми, сля се с кръвта ми и стигна чак до сърцето ми, което заби по-силно от преди. Останахме така момент, незнайно дълъг. И там, под златното слънце , оставена на меката, зелена трева с това непознато човешко дете, аз за първи път познах щастието.

Вече се бях примирила със своя нов живот. Всичките ми опити да се върна към старото си Аз се бяха провалили и бях изчерпила идеите си. Започнах да опознавам света около себе си, към който преди не проявявах интерес. Не зная колко време бях прекарала на Земята, но с всеки ден хората ставаха по-лесни за разчитане. Докато преди ги виждах като странно оформени същества с дълги крайници и сфери, където се поместваше мозъкът им, сега бях способна да виждам дребните разлики между тях. Може би зрението ми се бе подобрило или аз за пръв път бях решила да го използвам по предназначение.

Хората бяха различни по ръст и големина и се деляха на мъже и жени. По главите им се спукаха коси в различни цветове от черно като цвета на черните дупки до сиво като цвета на астероидите, кръстосващи Вселената, което бе характерно за онези индивиди , които скоро щяха да приключат живота си. Хората нямаха висша цел. Това знаех и отпреди, но всичките ми други предположения се оказаха грешни. На първо място, хората бяха изключително грижовни и близки един с друг. Те често се докосваха и прегръщаха. Те също така бяха обичливи и към мен и ме даряваха с големи усмивки.

Двама души ме посещаваха по-често и както после разбрах, те се наричаха мои родители-създателите на обвивката, в която се помествах, наречена тяло. Тези двама души бяха Лора и Пол. Пол изумително приличаше на другите от своя вид: беше висок, с мускулести ръце, главата му бе покрита с гъста коса с цвета на най-тъмните части от Плутон. Очите му бяха дълбоко сини и изразителни и в тях се четеше древна преданост към мен, но той рядко ме докосваше, което ми харесваше. Към него изпитвах странно чувство на свързаност, но нищо в сравнение с жената, която се наричаше моя майка-Лора.

За разлика от своя спътник, Лора бе много необикновена. Висока и със стройна фигура, нейната коса носеше цвета на моите очи-ослепително разтопено злато. Спускаше се по крехките й рамена, а гъст слой странни космички, наречени мигли, обграждаха очите й. До този момент не бях виждала по-хубаво нещо от тях. Те бяха яркозелени, същият нюанс като тревата и много дълбоки. Очите по принцип в хората бяха най-отличителната им черта, приличаха на прозорци към душата на човека.  Достатъчно бе да се вгледаш. Лора често ме докосваше и целуваше. Това чувство бе ново за мен,  но не и неприятно, щом го правеше тя.

Най-хубавото нещо в това да бъдеш човек за мен бяха новопридобитите ми пет сетива. Всеки човек имаше своя миризма, която го съпровождаше и така ги разпознавах. Тази на Пол бе по-силна и по-малко красива, отколкото тази на Лора. Жената ухаеше на теменужките, които бях успяла да помириша в един от онези дни, когато ме извеждаха навън. Зрението ми бе второто ми сетиво. То бе по-слабо от преди, но много полезно. Също така можех да различавам човешката храна чрез нещо, наречено вкус, а чрез друго сетиво-допир-се свързвах с индивидите от този вид. Но най-много харесвах възможността да чувам. Чрез нея различавах гласовете и съответно хората, а и също техните емоции, настроения и чувства. Скоро започнах да разбирам думите и малко по малко да усвоявам езика, а чрез книгите, които Лора ми даваше да разглеждам и ми четеше вечер, научих още за Земята и хората.

Разбрах , че имат цветове: синьо,червено,черно,жълто; че боравят с числа и че си служат с пари, за да се сдобиват с всичко необходимо. Човешкият свят започна да ми се струва по-приемлив, докато го опознавах. Едно нещо обаче не можах да разбера-странния блясък в очите, който имаха Пол и Лора, докато се гледаха. Бях го виждала и при други мъже и жени, но никoй не ми го обясни. Те всички гледаха и мен така. Приличаше на погледа на нововъзникнал блуждаещ, виждащ Слънцето за пръв път.Сякаш аз бях отправната точка на света, центъра на тяхната Вселена.

Беше тихо утро. Тъкмо бях отворила очите си и бях излязла от безтеглонното състояние, наречено сън. Преди не познавах това усещане, за пръв път се сблъсках с него в първите дни от човешкия си живот. Да заспиш, бе подобно на това да бъдеш обгърнат от плътна мъгла или да попаднеш в центъра на слънчево изригване. Усещаш, че тялото ти е прекалено тежко, движенията ти са забавени, докато не потънеш в блажено състояние на покой, от което се събуждаш без спомени. Понякога, докато спях, през ума ми преминаваха образите от предишните ми задачи, мистериите, които бях научила. Напоследък рядко се връщах към тези свои спомени и се бях отказала от някогашната мечта за вечен мир на Озарис.

Беше изминало много време, за което съдех по косата ми, която сега се спускаше на букли по малките ми рамена. Бях по-висока и по-силна. Почти можех да вървя без чужда помощ. Не знаех какво става след като човек изживее живота си. Понякога се питах дали това бе последната ми смърт. В началото приемах Земята като наказание, но сега я чувствах по-скоро като естествена, неотменна част от мен. Може би се бях сляла с човешкия си облик.

Слънцето тъкмо бе изгряло. Вратата на стаята се отвори и усетих мириса на теменужки. Минута след това Лора се надвеси над мен и ме погледна с изумителните си зелени очи. Чувство на блаженство ме заля.

-Как си ,Виела?-попита тя и усмивка разкри два реда чисто бели зъби.

Тя ме взе на ръце, облече ме и излязохме в познатия парк сред чистия въздух,просторната зеленина и другите хора. Лора ме носеше на ръце и вървяхме покрай басейн, изпълнен с вода-езеро. Някой я повика. Тя ме остави на земята, целуна ме по челото и се обърна да чуе кой бе изрекъл името й. Загледах се в повърхността на водата. Тя бе кристално синя и се отразявах в нея както в странния предмет, където за пръв път видях облика си. Беше красиво и спокойно. Вятърът образуваше малки кръгове във водата и ми се прииска да я докосна. Протегнах ръка и погалих повърхността. Усетих, че балансът ми се изплъзва, олюлях се и потънах.

Водата вече не бе красива. Тя беше студена и черна и отнемаше въздуха ми. Не можех да дишам, тялото ми се изпълни с нея, очите ми се затвориха. Чух приглушен писък, идващ извън черната вода, която ме прегръщаше. Топла ръка ме издърпа и постави на твърдата земя. Сърцето ми се забавяше. Отворих очи и видях двете лица, които никога не бих могла да сбъркам-Пол и Лора стояха над мен, пребледнели, със странни, изкривени от болка изражения. Не чувах нищо, но четях по очите им страха им, грижовността и чувството, което сега успях да отлича-любовта. Те бяха коленичили до мен и ме държаха здраво в ръцете си. Нещо студено и влажно докосна бузата ми и намери устните ми. Беше солено-сълзи.

Погледнах за последен път в дълбоките зелени и сини очи на съществата, които единствени ме дариха със щастие и с последно издишване напуснах човешкото тяло.

Усетих познатото чувство, че всичко съкровено е на показ и отново сякаш огромна сила ме притегляше към себе си. Огледах се. Бях близо до Слънцето и отново бях старото си Аз-блуждаещ. Нямах тяло, сърце или очи, нямах сетива, а бях чиста, блестяща енергия.

-Добре дошла,Виела!-глас като кадифе, но решителен като стомана, проехтя и премина през мен,наричайки ме с единственото име, което някога бях имала-човешкото. Хората се кръщаваха един друг ,за да могат да се различават, докато Великите народи смятаха, че всички сме еднакви и нямаме нужда от имена, защото имаме едни и същи задачи и идентични съдби.-Знаеш ли къде си?-гласът продължи.

-Познавам мястото-отвърнах,защото бях идвала тук и преди, но не знаех къде съм в истинския смисъл на думата, защото по странна причина все още усещах връзка със Земята.

-Виела,ти изпълни задачата си.Предстои ти да се върнеш на Озарис.

-Задача-чувах думите, които чаках толкова време, но те не ме изпълниха с хармония, не им се насладих, не ги усещах така, както преди. Озарис беше далечен, забравен блян за мен. Аз се бях отказала от него.

-Да,Виела,всеки блуждаещ, след като изживее седемте си живота сред Великите народи, трябва да прекара известно време със земните, да опознае вида им, за да се върне към своето начало. Защото всички сме едно, независимо колко сме грешни.

Странно чувство ме заля: не бе радост, бе обратното-тъгa.Да, аз бях живяла при хората. Бях ги опознала и по странен начин бях свикнала. Разбрах, че родителите ми бяха изгубили дете преди, видях искри между тях, съзрях света им, вникнах в душите им и осъзнах, че не бяха войнствени, не бяха насилствени. Изрекох абсолютната истина:

-Не искам да се връщам.

-Как така, Виела? Ти ни викаше толкова пъти. Ти ни търсеше. А сега не искаш да се върнеш. Защо ще стоиш при този изпаднал народ ? Защо ще искаш да оставаш?

Думите сякаш не бяха мои.Сякаш ги говореше друг. Какво ми ставаше? Аз бях блуждаещ, това бе задачата ми, сега получавах наградата? Защо не я исках? Какво ме спираше? Хората ли бяха? Какво ми бяха направили, как ме задържаха при себе си? Досега бях роб, защо не ме радваше свободата ми?

-Аз…-запънах се по средата на изречението-аз не зная.

-Мисля, че знаеш-гласът отвърна и в него сякаш се долови нотка на радост, дори на гордост-вече знаеш защо.Отвори съзнанието си, Виела. Погледни отвъд това, което си научила, изживяла и получила като награда за животите си. Разшири хоризонтите си.

Концентрирах се и видях всички причини: усмивката на Лора, ръката на Пол, държаща ме, листата на дървото, падащи до малкото ми тяло в бебешката количка; всички тези непознати, които ме прегръщаха, мириса на баня и вода, гледката към тавана ми, безплътната мъгла-сън, погледите между мъжа и жената-между родителите.Повече от всякога виждах, но не вярвах, че това изпитвам. Аз не бях блуждаещ. Не бях без дом. Не бях сама. Не бях дете на възродената Вселена, не бях живяла седем живота, защото повече от всичко аз бях човек. Спомних си за своето малко тяло, за очите на моята майка, за приспивната си песен. Била съм толкова сляпа. През цялото време мислех, че хората не виждат, че са заблудени,а бъркали сме ние. Харесвало ми е, привързала съм се, обикнала съм. Не си представях да напусна своя малък уютен свят, да се зарея отново като безпътна светлина, не можех да причиня такава болка на своите родители и те да загубят детето си отново.

-Прав си-казах-зная причината.

-Гласът се засмя-радостен,звънлив и хармоничен смях. Не съм очаквал по-малко от теб, Виела. Нека ти разкажа една история за един свят, едно прераждане и едни осем народа.

Тогава той ми разказа истината, а аз слушах и сякаш вече я бях чувала, бях я преживяла, познавах я. Фактите бяха нови, но и бяха пределно разбираеми, сякаш знанието винаги е стояло в мен и е чакало да го открия. Той приключи, добави още един тон на звънлив смях и аз усетих, че животът ме дърпаше, че някои ме чакаше, но не бе нов живот или начало, бе моята истинска Мисия.

Отворих очи и ги видях надвесени над мен-най-красивите лица, най-големите щастливци. Усетих сърцето си да бие, очите ми да се отварят широко. Топлина ме заля отвътре, моето тяло ликуваше, същността ми бе цяла.

Хората бяха познати като войнствени и бяха изолирани,но всичко това бе лъжа. Някога всички народи са били един и са живеели на тази прекрасна малка планета, наречена Земя , но хармонията била унищожена от мощен взрив и Вселената се разцепила. Повечето хора се превърнали в странни безплътни същества от енергия и основали народи с подобните си-осемте Велики народа. Малко щастливци, които били истински силни, останали цели и продължили човешкия род на земята.

Хората не са били виновни. Това е илюзия-просто народите са забравили от- къде произлизат. Ето защо, въпреки дарбите си, те не могат да бъдат щастливи, защото не са цели. С времето те решили, че домът им е Озарис и започнали да се стремят към него. Тези същества умирали много пъти и научавали много уроци през всеки свой живот. С всяко раждане и всяка смърт добивали ценни поуки, помъдрявали и се приближавали с една стъпка по-близо към цялостта, към това което наричаме Озарис, а всъщност представлява прераждане в завършен вид като човек..отново.

Да, хората живеят като единаци, а всъщност са прашинка, но тяхната част от Вселената е завършената, единната, щастливата. Те са останали цели, защото са били силни и обединение от блясъка в очите си, наречен любов. Оттогава всички безплътни души се стремят към хармонията, цялостта, носеща това име и представляваща просто благословията да бъдеш истински, неподправен човек.

Разбирах истинската си Мисия сега: бях заслужила да се нарека човек, бях го извоювала, сега трябваше да живея, да обичам и да продължа себе си, създавайки един вече цял, завършен човек. И така, прераждане след прераждане, поука след поука, любов след любов, се надявах, че всяко безцелно същество ще намери своя дом, мястото където принадлежи, своя собствен Озарис. Мисията бе да живея и аз я изпълних.

Живях дълго и красиво, продължих живота и след това умрях. Но не както преди, не мимолетно, а истински. И смъртта бе красива. Бе приветствана, бе като милувка-спокойна, лесна.Напуснах Земята и се пренесох щастлива отвъд, реейки се из безпределната хармония. А къде е това отвъд? Не мога да ви кажа, но със сигурност си заслужаваше всички изминали животи.

С леден, алчен дъх те прибира
смъртта от моите ръце.
А нещо в мен от болка се раздира.
Нещо, но не е сърце.

Смъртта ми си усмихва кротко, най-невинно
и с тътнещ, ясен глас
обръща се към мен безгрижно,
че следващата ще съм аз.

Защото ти умря във мен,
отнесен бе от моя страх.
Но ти единствен си и няма никога да бъдеш заменен.
Затова и аз със теб умрях.

Промяната е неизбежна. Промъква се в живота ти и го преобръща с краката нагоре. И ето на, сега всичко е различно. Понякога ми се иска да връщах времето назад. Иска ми се Нико да не се беше блъснал и все още да слушах оплакванията на сестра ми, че закъснява с 20 минути. Най-вече ми се иска да получа своя щастлив край. Навсякъде хората са заедно , навсякъде е шумно , суетно и лицемерно, разбира се . Имам гадното чувство , че не принадлежа там. Докато се разхождах днес с леля из града и си мислех колко ми е горещо ми беше някак приятно. Аз съм мазохист и ми хареса да предизвикам себе си, а после като се прибрах в нас си мислех само колко е удобен диванът и колко е прохладно в нас. Изглежда не оценяваме нещата, които имаме или пък докато ги нямаме ги надценяваме. Скоро си спомних, че дивана всъщност боде, а в нас не е прохладно, а задушно. Интересно е как различните преживявания влияят върху погледа ни относно едни и същи неща по различни начини. Един специален човек ми каза някога, че сме живели различни животи и имаме разминаващи се виждания. Предполагам е така. В моя свят все още е приемливо да отговаряш на чуждите съобщения или поне да разкараш човека, учтиво.. или пък не. Всеки заслужава своята промяна в крайна сметка.

Усещанията и сетивата ми са размити. Не съм сигурна, че преценката ми е вярна. Завиждам на пътуванията и купоните, които братовчедка ми има. Днес докато бяхме на кафе с нея разбрах колко страхотен човек е и колко малко познаваме близките до нас хора. Това е гадно. Дори неправилно. После докато се разхождахме със сестра ми, заговорихме за връзките и как се създават и къде въобще може да намериш момчето/момичето за теб. В дискотеките стават готини запознанства, но те са преходни, все по-малко хора общуват и остава Интернет. Заместител е на всичко. Дразнещо е . В свят , където населението е 3 пъти повече от преди, започвам да се запитвам защо любовта се е превърнала в изчезващ вид?

Намирам време за всичко сега. Хубаво е че е лято, само жалко, че фестивалът свърши. Малко или много, сякаш градът се опразни или просто така изглежда , когато важните за теб хора ги няма. Прибрах се , взех душ и се замислих (разбира се) колко малко ми трябва да съм щастлива понякога. Днес като цяло беше приятен ден. Разходки, кафе, забавления, нови слънчеви очила (най-сетне !) . Вечерта обаче се провали…. Не бива да се оставям такива дребни неща да ми развалят настроението и не го правя. Учудвам се , че не съм разбита или тъжна. Искам само да знам. Омръзна ми от въпроси , но се радвам, че поне ми се върна вдъхновението да пиша. Не мога да разбера какво допринесе за това. Може би твърде много желая промяната или твърде много я ненавиждам. Искам нещо ново, но искам да запазя и частица от стария мит. Поне онази част, която никога не е напускала сърцето ми.

Не спирам да се изненадвам как едновременно можеш да искаш един човек и да не го искаш, колко променливи и противоречиви мнения се смесват. Понякога в една история можеш да бъдеш и двете: и добрата героиня и главния антагонист. Понякога искаш митът да продължи, не зависимо колко лъжлив е, каква заблуда се крие зад историята и същевременно можеш да желаеш да оставиш драмите настрани и да се насладиш на доброто старо ежедневие. Никога не бих оставила живота си отново, не бих пренебрегнала личните си нужди, но ако най-голямата от тях изисква от теб пълно отдаване, което не си готов да осъществиш, какво се предполага, че трябва да направиш? Да предадеш другия или да предадеш себе си? Не би трябвало да се стига до избор, но често се налага. Ако любовта е изчезваш вид, то аз съм богата и вероятно подсъдима за всичката обич, която имам. Животът не е бил щедър, но знам, че ние определяме хода му. Приятелите, сестра ми и другите специални хора не ме оставят да забравя красотата на това да си човек. И все пак, като такъв, и аз понякога съм сама/самотна .

Искам отговори, но те са ми ненужни , защото истината не би променила нищо. Чувала съм да казват, че вечер е най-добре да си повтаряш онова, което би ти помогнало да заспиш . Истината е , че светът е объркано място, но понякога единственото , от което се нуждаеш, е някой, които да сподели тъмнината в деня ти с теб. В моя мит, краят е все още неясен. Решения се вземат от всички участници, всеки се стреми да открие верния отговор. Иска ми се да забрави мисленето за малко и просто да приеме фактите, че така никoй не печели. Може би от време на време  е добре да изключиш мозъка и да слушаш сърцето. Да се концентрираш върху това, че имаш нужда от някого всяка секунда, че имаш чувства към него, че мислиш за него, дори когато си на работа. Моята приказка може би е към своя завършек, а аз дори не знам. Явно ние сме създадени да мълчим, но както скоро прочетох:

Има мълчание от велика ненавист
и мълчание от велика любов
И мълчание на дълбок душевен покой ,
И мълчанието на приятелството
преродило се в дълбока ненавист…

Не ми се иска да знам кое е твоето, не променя нищо. Не ти се иска да знаеш какво е в мен, не променя нищо. Няма по-велико нещо от живота и точно с него всички сме останали и с път напред. От време на време поспираме, поглеждаме встрани, оценяваме гледката и понякога решаваме да сменим посоката. Странно е така, но е красиво. Разбирам колко силна и наивна съм . И се радвам, че е така, иначе не бих могла да вярвам в тези приказки, митове, дори в любовта. А тя, тя е неизчерпаема в мен, неутолима, неизмерима. Тя никога не се променя, дори сега .. in this mystery land, called “change”